БДЖ истории

БДЖ е онова място, което те отвежда в една друга вселена, пълна с емоции.

БДЖ е вълнуващо приключение, което се изживява всеки път когато пътуваш.

БДЖ е чужди истории, непознати светове и интересни запознанства.

БДЖ е поглед, докосване, тръпка, среща, разлъка.

БДЖ е чудновата магия, незабравимо пътешествие.

                                                                   

Да, определено БДЖ мирише. И то неприятно. Често дори вони. И да – БДЖ закъснява, подранява, не идва навреме или изобщо не идва. Случва се да скърца, бръмчи, като цяло да издава всякакви странни звуци. БДЖ не е най-дружелюбният домакин, но пък за сметка на това, поне забавата и екзотиката винаги може да ти ги гарантира.

БДЖ не е човек, но не е и просто „Български държавни железници“. БДЖ е средство за комуникация, помощник за запознанства, създател на любови. БДЖ е храм, дом, институция. Не на последно място БДЖ е едно от най-благоприятните места за създаване на дебилни спомени, за споделяне на неадекватни моменти и срещане с повече от скандални индивиди.

Из дневника от спомени на един виден представител на авантюристите – приключенци – пътешественици, които не се притесняват от предизвикателствата, пред които  БДЖ ги изправя по време на всяко едно пътуване или жалък опит за такова.

Спомен първи, април 2014 година

Бе топъл пролетен ден, а слънцето вместо нежно да гали лицата ни, потеше достатъчно изнервените телеса на всички пътници и ни помагаше задружно да допринесем за приятната миризма в пътното превозно средство, носещо името влак. След като току що се бях разделила със своя спътник в това пътуване, реших да послушам музичка, потапяйки се в атмосферата на един по-приятен свят от този на влака.

Планът ми обаче бе осуетен от шумното връхлитане на една изключително колоритна личност в купето. Не особено фината ромка Пепа от Белене навлезе с взлом в личното ми пространство и започна да разпръсква багажа си навсякъде около мен. Междувременно припряно ми разказваше с приповигнато притеснен глас как не иска друг да седи в нашето купе и как ако някой попита дали има свободни места, обезателно трябва да го излъжем! Каза ми го сякаш е на живот и смърт.

Прибрах MP3-ката си в чантата и се отказах от идеята за спокойно пътуване, в което съзерцавам отминаващите селца и нивя, мислейки си за нещата от живота. Предстояха ми два часа и половина от живота ми, препълнени с ударна доза скандал, шок, потрес, отвращение, смях и погнуса. Чух истории, които предпочитам да не бях чувала, видях неща, които бих искала да не бях виждала, изпитах емоции, които се надявам да не изпитам отново.

А един сравнително прилично изглеждащ мъж с висок ръст и слабо телосложение е лудо влюбен в нея. И точно той я чакаше на перона. Вярвайте ми, с очите си видях как я целува и как се опитва да я вдигне във въздуха от радост, че я вижда. Но най-важното, което научих от срещата си с Пепа бе следното: „Мъжете са като храната – ядеш, хрърляш, следващият!“. Мъдра жена е Пепа, мъдра…

Спомен номер две, май 2014

Разкъсана между културния си високо интелектуален живот в столицата и забавния крайно емоционален живот на морето, едно столичанско момиче с хвърлен пъп на брега, постоянно трябваше да пътува от аниматорската си работа в Слънчев бряг до невзетите си изпити в София. Това бях аз. О, каква изненада! Та, още от онези времена нощният влак Бургас-София се превърна в мой втори дом. Място за почивка между тежката работна седмица и предстоящия след броени часове изпит. Време само за теб, в което оставаш сам със себе си и имаш възможност да направиш равносметка за изминалите дни, седмици и месеци. Пространство, което делиш с други хора, които от своя страна имат свои животи за живеене, истории за разказване, светове за споделяне и равносметки за правене.

И там сред всички тези неизречени думи и неслучили се случки, срещнах Бубето баничарката. Една неимоверно блага дама, с огромна усмивка, топло сърце и добра душа. И тъй като нямах пари да взема спален вагон, понеже исках да дам последните си такива за абитуриентския бал на малкото си братче, се наложи да се возя във втора класа. Нещо, което не ви препоръчвам да си причинявате.

Аз отивах на бал на брат си, Бубето – на щерка си. Заговорихме се случайно и като му ударихме един лаф муабет – не можем до 3 да млъкнем. Бубето обаче сдаде багажа по едно време, а аз останах будна да вардя багажа и да се наслаждавам на симфоничното изпълнение на семейство роми, членовете на което удряха по пластмасофи и метални кофи, въобразявайки си, че свирят на барабани, докато от мобилните им телефонни устройства се леят звуците на родната чалга.

Това, което ми остана като подарък след гореспоменатото пътешествие, бе работата на Бубето, което така и не разбра как е истинското ми име и все ме наричаше Вале. Както вече споменах – перничанката работеше като баничарка в най-оборотната пекарна в Слънчака. И какво мислите правеше всеки път милото ми Бубенце щом Пиралчето минеше да я поздрави и да види как е? Даваше и безплатно я кифличка, я баничка, я айрянче! Нали са приятелки все пак?!

Спомен номер три, март 2016

За пореден път до болка познатият нощен влак София-Бургас. Този път на богатото – в спалния вагон. 2 минути преди потеглянето все още бях сама, което ме зарадва и предразположи да се приготвя отрано за сън. Броени секунди преди тръгване, обаче, странна дама на средна възраст влиза с гръм и трясък в купето и запъхтяно ме поздравява с „Добра вечер“.

Още със самото влизане силната й енергия ме удря в челото, убивайки у мен всякакъв порив за сън. Ако си мислите, че аз говоря много, да бяхте чули нея. О, майко, ако така изглеждам в очите на по-мълчаливите – да ме прощавате, приятели! За минута от устата на тази жена се изливаха върху ми хиляди думи, които обаче някакси бяха тъй обаятелни и привлекателни, че забравях къде съм и къде отивам.

Жената се оказа журналист. Завършила Софийския университет. Заминала за Русия, защото не я свъртало на едно място. Заминава се с йога, езотерика и всякакви тям подобни неща. Отворена, широкоскроена, усмихната, позитивна, щастлива жена. С две думи – аз след 40 години. Интересно е да срещнеш себе си от бъдещето, интересно.

Спомен номер четири, април 2016

Маршрутът ви е повече от ясен – Бургас-София за 872 път. Този път обаче не е през нощта. Влакът е дневният – но онзи, който се влачи като ранена змия 8 часа до столицата и пропилява целия ти ден. Освен ако не срещнеш поредната доза скандални индивиди, които да разведрят пътуването ти и да направят живота ти още по-цветен и весел. Картинката този път беше още по-пъстра. Дядо (бесен бивш комуняга), който чете вестник и се възмущава колко е упаднало обществото днешни дни. Баба, която се прибира с две торби с увити във вестник буркани към родното селце след пазар в Големия град. И не на последно място пънкарка и хипар, които се оказва, че се познават, защото момичето е гаджето на Сливата, който е съученик на Буркана.

И тъй като всеки си беше в неговия си филм и нямаше никаква комуникация между отделните пътници в купето, Пиралчето реши да започне разговор на тема, засягаща всички присъстващи. След неловките първи минути на жалкия опит да събереш в един разговор хора, които се взаимоизключват не само възрастово и визуално, но и по интереси, местоживеене и светогледи. Схемата обаче проработи и забавата започна. Дотук добре, обаче пънкарката беше с остригата първи номер коса, а от двете й страни над ушите висяха два дълги кичура в лилави и сини отенъци. Цялото й лице беше покрито с обеци, а тялото – с татуировки. Кубинките, лачените дрехи в искрящи цветове и синджирите бяха неизменна част от пънк визията й.

Най-нереден беше обаче мургавият хипар – да, съученикът на Сливата, който се оказа, че отива към Трън, за да бере боровинки. Няма да изпадам в подробности какви разговори провеждахме и колко обогатих общата си култура след тези 8 часа екзотика.

И колкото и да ме убеждавате, че БДЖ не струва и не може да се мери с луксозните железници на Запада, за мен БДЖ си остава един единствен по рода си. Сантиментален, вълнуващ, приказен. Пълен с истории и спомени. Погледи, запознанства и случки, които винаги ще топлят сърцето ми. Защото нищо не може да се сравни с веселбата, която се случва във вагона когато си с голяма и шумна компания, с която пътувате към морето. С уютните дългочасови разговори с добър приятел в студен зимен ден, когато прозорецът тече, но за вас няма значение, че навън е кучи студ, защото вашият разговор е най-топлото и прекрасно място, на което можеш да попаднеш. Няма какво да сравним с БДЖ свалките, разговорите, закачките и смехът, които се развливат в пространството между вагоните и тоалетната.

Защото БДЖ е специалнен. И такъв и ще си остане. (поне за мен)