Да бъдеш Пиралкова

Когато непрекъснато ти се случват крайно нелепи и безбожно нередни неща, все си каръкът с най-балъшката история и вечно се бориш с инстутуциите в една прекрасна държава на име България, тогава започваш да се чудиш дали проблемът не е в теб. Ако се казваш Ивелина Пиралкова, може и точно там да е. И когато след поредната скандална случка ти кажат: „Е, т’ва само на тебе може да се случи!“, казваш примирен на себе си :“Ето това е да бъдеш Пиралкова.“

За тези, които не ме познават добре, често е трудно да повярват на истинността на историите ми. Тези, които са били част от живота ми обаче знаят, че точно тези неадекватни и чудновати случки, превръщаши се в разкази, са онази неразривна част, без която Пиралкова нямаше да (про)съществува. И най-често историите са толкова нелепи, че човек се чуди да реве ли, да се смее ли. Аз самата също често съм поставена пред тази дилема. И винаги избирам втората опция. Защото по-добре да ти е забавно в незабавното.

„Да паднеш в шахта“ ми е коронният номер.

Първият път когато ми се случи попаднах на такава, която е пълна с фекалии и когато помолих някой да ме извади, нямаше дори един който да не се попикава от смях. Дефакто се оказах сама, потънала в неблагоуханните дебри на шахтата, докато приятелите ми се смееха на нещастието ми. Страхотно, нали?

Вторият път бе по-запомнящ се. Бях решила, че е прекрасна идея да бъда колоездач в София. Което в последствие се оказа, че не е никак добра идея. Незнайно как след каране по Околовръстното, прекосяване на цялата столица и една спукана гума, не успях да се раня. Но когато слезнах да бутам колелото….пропаднах в шахта. Шансът беше едно на сто, но аз бях това едно.

Пищейки от болка, няколко човека се насъбраха около мен и помагайки ми да се измъкна ме попитаха какво ме боли. Това беше доста добър въпрос, чийто отговор не бях сигурна дали мога да дам. Болката беше ударно силна и варираше от областта на лакъта до тази на бедрото. Предложиха ми да ме закарат в спешното, но червената лампичка просветна в главата ми и ми припомни, че от уважаваното учебно заведение „Софийски университет Св. Климент Охридски“ бяха пропуснали да платят здравните осигуровки на една от редовните си студентки, която се оказа Пиралчето. Ама разбира се, защо не?

Минути след падането, прогоних насъбралите се люде-спасители и се възкачих победоносно на велосипеда си, с който успях да измина още половин метър и да падна отново поради неспособност да управлявам наранените си крайници. Позвъних на многоуважаемия си баща, който долетя с камион, за да спаси едиствената си дъщеря. Успокоих го, че няма счупвания и че всичко е наред. Така залъгвах и себе си до момента, в който не се съблякох и не забелязах, че цялата съм в кръв, че единият ми баджак е два пъти по-обемен от другия и че не мога да мърдам едната си ръка. Пирогов отново ме зовеше. Но в последните 5-6 години съм била толкова често там, че не ми направи никакво впечатление. Притесни ме само фактът, че нямам осигуровки. Но Кришна, Исус и Аллах си знаят работата и какво да видиш?

Травматолoгът на смяна – познат на родителското лице, което ме придружава. И както всички добре знаем – шуробаджанащината е на почит в родината ни и винаги помага, та отървах падрето от трицифрена сума пари. Прегледаха ме, снимаха ме и казаха, че ще се размина само с един счупен ляв лакът и един ранен десен крак, който няма да ми позволява да се придвиждам пешеходно известно време. Реших, че гипсът ми е под нивото и се прибрах в нас. Надрусаха ме с хапчета, за да притъпят тъпата болка.

След това бегло помня 3-4 дни, в които лежах безпомощно в леглото си разчитайки че някой ще ме напои и нахрани, а с малко повече късмет и да ме изкъпе. За енергичен човек като мен, това беше същински АД. На петият ден обаче реших, че съм добре и отидох на разходка, по време на която не знам как оцелях. На седмия ден празнувах рождения си ден с 33-мата си гости, танцувайки и поейки се с елексири от спиртно потекло до зори. Нереалистично беше че издържах физически, но по-нереално беше как в края на вечерта се намери човек с голяма и трърдоглава глава, който да си я забие като със засилка в болния ми лакът.

И после всичко наново. Пак в изходна позиция. Което доведе до ден 9. Отивам бясна в университета. Отивам силно казано, по-скоро докуцвам. Влизам в кабинета, където вече два месеца ходя през ден, а майка ми звъни всеки ден. Ядосана ги приканвам да погледнат колко осакатена съм, а киселите лелки ме поглеждат криво и едната с досада заявява: „Това е тая с досадната майка дето звъни всеки ден!“. Другата прави жалък опит да ме погледно съчувствено и казва: „Виж, мойто момиче, явно нямаш никакъв късмет в живота, но единственият човек, който отговаря за задействането на осигуровките в това учебно заведение почина. Сега чакаме да назначат нов, а до тогава – внимавай с шахтите!“

Здравните осигуровки ми бяха пуснали след 5 месеца 12 дни и 8 часа разправии.

2 седмици след великото падане отидох да работя на българското Черноморие. На 10-ият работен ден ми прилоша. Заведоха ме в бургаската болница и ми откриха неприятен вирус. Реших, че ще го преживея и не се притесних. Да, ама не. На третия ден по кожата ми плъзнаха някакви гадости, от които хем сърби, хем боли. Не четвъртия ден, не бях особено сигурна дали все още съм човекоподобно. На петия започнах да се подобрявам и минах през аптеката да поздравя вече близката ми приятелка аптекарка, хвалейки се, че вече нищо ми няма и спирам да й правя оборот. До ден днешен се чудя защо не ми издаде карта за намаление? 20 минути по-късно обядвах заедно с колегите си и внезапно започнах да усещам странно изгарящо чувство в устната си кухина. Сякаш пия белина. За броение минути из устата ми се появиха безброй афти, които пареха и не ми позволяваха да говоря. Издух се цялата и ревяща се върнах при леля аптекарка, която ми препоръча ефикасно лекарство с крем от свинска мас. Повече не искам да коментирам тази тема.

За финал оставям най-пресната си случка. Преди няколко седмици получих странно задушаване в гръдния кош, което не ми позволяваше да дишам, да мърдам и да съществувам адекватно. Сценарият е ясен – Пирогов, спешното и каквото каже чичо доктор. Ама друг път. 11:37 вечерта. Пред спешния кабинет са наредени 12 души, които чакат своя ред. Но уви. През 10 минути идва някой, докаран с линейка, който е с предимство. Изведнъж най-умиращата от всички ни – позеленяла съсухрена девойка, която се тресе от болка и две не вижда, с последни сили казва: „Умирам…“ Злобна женица на средна възраст й отвръща: „ААА, не! Ще си чакаш реда! Не може да ни предреждаш!“ Оттам устатата ми уста започва да крещи на глупавата егоистка и от нищото се заформя скандал, в който започваме да се караме кой е на зле и кой трябва да влезе първи. И тук прилагам българската поговорка: „Важното е на Вуте да му е зле!“

Психически едвам издържах, а физически – никак. Тръгнахме към частна клиника, чието име няма да назовавам. Всъщност защо не? Ако искате да получите адекватно обслужване в спешно отделение, което е наистина е спешно, а не трябва да се редите като за топъл леб, отидете в ТОКУДА. По пътя може да ви спрат полицаи, но това е едно напълно нормално случване в цялото битие на фамилия Пиралкови. Ако имате осигуровки (опа, този път аз бях от щастливците) прегледът ви ще бъде на стойност 6 български лева, а отделението ще наподобява това на „Анатомнията на Грей“. С още щипка късмет, докторът на смяна, ще бъде по-секси от докторите в Инстаграм, нищо че няма да може да ви постави точната диагноза. „Всяко зло за добро“, казва баба.

А от мен един съвет – плащайте си здравните осигуровки и внимавайте с…шахтите!

Искрено ваша: Пиралкова