Колко интересно е как една раздяла може да те сближи с даден човек. В моя случай с не един, а с много човеци. Колкото повече време минава, толкова по-близки ги чувствам до мен и толкова по-силна става връзката ни. Живеем в ерата на дигиталните технологии, които до такава степен са ни обладали, че дори и да сме в тоалетната, пак сме с телефон в ръка. Затова в момента четете този глупав текст, вместо да прегърнете човека, който седи до вас в стаята, да погледнете света навън, отвън телефонните екрани и да се насладите на момента. Не изключвам и себе си от това число, защото вместо да правя нещо реално в дадения момент, съм забила лице в лаптопа, свързвайки се с хората не реално, а чрез своите думи. Неизказани, но написани. Онлайн. Там някъде, в онова мистериозно пространство, което дали ни свързва повече един с друг или ни отдалечава?
Мислех, че е само второто. Виждах само негативната страна на фейсбук, месинджър и всичките им братя и братовчеди. Докато не заминах на 7430 км от моя свят. От моите хора, моите места, моите емоции. Казват, че дом е навсякъде, където се почувстваш така. Но са в заблуда. Дом е мястото, където те чакат. Където те жадуват, обичат, където те приемат заедно с всичките ти бъгове и странични (д)ефекти. А когато домът заедно с всичките му хора и емоции е далеч, онлайн става единствената ви връзка. И май диджитъл нещата се оказват полезни. Няма нищо по-сладко от скайп разговор с баба ти, която не проумява как така си на друг континент, но й говориш от екрана на мистериозното устройство, наречено телефон. Няма нищо по-мило от едното „обичам те, мама“ преди да заспиш. Няма нищо по-хубаво от това да ГО видиш за 3 минути в месинджър, крадейки от работното си време.
Не съм очаквала, че една раздяла може да бъде здравословна. Замислете се обаче как като спреш лоша храна за по-дълго време или завинаги, ти олеква и се чувстваш безсмъртен защото си победил жаждата да ядеш нещо калорично, но нездравословно. А когато след време си позволиш мъничко…ти е 4 пъти по-благо. Или когато не си виждал любим приятел няколко месеца и го чакаш на летището и крещите като луди, обезумели от прегръдки и дългочакано щастие, породени от една единствена среща. Ей толкова здравословна се оказа и моята раздяла с моя ДОМ. Не, не говоря за къщата ми на улица 656 в Красно село, където съм израстнала, а за дома, чиито съставни части са мама, тати, брат ми и сестра ми, каките ми, всичките ми лели, лелинчовци, чичовци и тям подобни роднини, които ми подаряват чорапи за Коледа и шоколад за имения ден, приятелите ми от детсвото, и тези от гимназията, колегите от университета, хората от залата, братятя от магазинчето, които всяка сутрин ми приготвят горещ кроасан с шоколад, съседката баба Дочка и учителката ми по английски от детството, която също ми е съседка, гаджето ми, което зарязах, за да обикалям им Америка, прекрасните му роднини, които чувствам като свое семейство, леля Стефка магазинерката, котката ми Чона, кучето Айра и женския хамстер Бенджи, къщата на село, която е самотна без мен, водните ски, които няма да карам това лято, както и черешите, които в Америка просто имат вкус на пластмаса.
И тогава се замисляш колко луд трябва да си зарежеш всичко и всички, за да видиш едната Америка. Ама понякога жаждата за приключения и авантюристични преживявания надделява и когато ти домилее, бързо сецваш носталгичните пориви и си припомняш за всичките места, които съвсем скоро ще посетиш и за всичко, което успя да научиш за три месеца. Защото да работиш на три места три различни работи не изглежда толкова лесно, колкото си си мислел. А когато ти стане тежко на душата, си казваш: „Браво, аверче, евала ти правя задето дойде!“ и продължаваш да работиш, че на трета маса им е свършила водата и трябва да им напълниш чашите.
…………………………………………………………………………………………………………………………………………………..
Go away to get closer
How interesting it is how a separation can bring you closer to a person. In my case with not only one. The more time passes, the closer I feel to them and the stronger our relationship becomes. We live in the era of digital technology that has so much been mastered that even if we are in the toilet, we still have a phone in our hands. Even now you read this stupid text, instead of giving a hug to the person sitting just next to you, looking at the world outside, away from the phone screens, and just enjoying the moment. I don’t exclude myself from this number, because instead of doing something real at this moment, I’m stuck in my laptop, connecting with people through my words. Unspoken but written. Online. In that mysterious space that makes us more connected or more distant?
I thought it was only the second one. I only saw the negative side of Facebook, messenger and all their brothers and cousins. Until I went 7430 km from my world. From my people, my places, my emotions. People say home is wherever you feel at home. But they aren’t right. Home is the place where somebody is waiting for you. Where somebody wants, loves, accepts you with all your side effects. And when the home, with all its people and emotions is far away, online becomes your only relationship. And you see that actually the digital world is not so bad. There is nothing sweeter than a Skype conversation with your grandmother who doesn’t understand how you can be at another continent, but you talk to her from the screen of the mysterious phone. There’s nothing more dear than one, „I love you, Mom,“ before falling asleep. There is nothing better than seeing HIM for 3 minutes in a messenger, stealing from your working hours.
I have never expected that a separation can be healthy. Think about how by stopping bad food for longer or even forever, you get lighter and feel immortal because you have overcome the thirst to eat something calorie but unhealthy. And when later you give yourself a little from it…it is four times better. Or when you haven’t seen a loved friend for several months, waiting for him at the airport and screaming crazily, hugging each other and enjoying to meet again after a long break. So healthy was also my separation with my Home. No, I’m not talking about my house on 656 street in Krasno Selo, where I grew up. I talk about my home which constituent parts are Mom, Daddy, my brother and sister, my kaki, all my aunts, uncles, uncles and similar relatives who give me socks as a Christmas presents and a chocolate bar for my name day, my childhood friends, those in high school, the colleagues from the university, the people in the dance hall, the brothers in the store, who prepare me a hot croissant with chocolate every morning, my neighbor Grandma Dochka and my English teacher from my childhood, who is also my neighbor, my boyfriend, which I left home because I wanted to travel around America, his lovely relatives who I feel like my family, Aunt Stefka the shopkeeper, my cat Chonah, the dog Ira and the female hamster Benji, the house at my village that is lonely without me, the water ski that I will miss this summer, as well as the cherries that in America simply have a taste of plastic.
And then you think how crazy you have to be to leave everything and everyone just to see America. But sometimes the thirst for adventures prevails, and when you feel homesick, you quickly squeeze the nostalgic gusts and remind yourself of all the places you will visit soon and about everything you have learned for three months. Because working at three places and doing three different jobs it’s not as easy as you thought. And when you feel sad, you say to yourself, „God job, bro, I’m proud of you for doing this and being so brave!“ And you continue working because at the third table in the restaurant the water is over and you have to fill the glasses.
Piralkova Travels 