Ирине, Пирине, колко си красив! Няма друг като тебе! Няма друга такава планина! Величествен, магнетичен, приказен. Ах ти, Пирине, колко си магически! Приканваш, притегляш силно към себе си. А после прегръщаш бащински и разкриваш неземни красоти. Без дъх оставяш след всяка среща с тебе. Без дъх, ама със спомени незабравими, с чувство на цялост, на щастие, на пълнота.
Пирин не е просто планина. Той е парче от Рая, което те кара да забравиш за нормалния живот, пренасяйки те в едно неземно измерение на божествено красиви гледки, скалисто-зелени прелести и дъхоспиращи панорами. Той е притегателен, но страховит, прекрасен, но опасен. Той е нещо, което трябва да се изживее, да се почувства, да се усети.
Всяка среща с Пирин е дар от Бога, който трябва да приемеш с отворени обятия. И сърца. Последните два августови дни имах честта да прекарам в Пиринските обятия, наслаждавайки се на планински му красоти. Слънцето не спря да ни се усмихва, вятърът и дъждът си бяха взели отпуска, а на нас ни оставаше само да се насладим на това, което Пирин беше приготвил за нас.
Изходна точка на нашето двудневно приключение бе небезизвестната хижа Вихрен. Половин България беше решила, че днес това е мястоТО, което предизвика лек хаос и пренаселване около горката хижа, задушена от множеството коли и човеци. Това, обаче, не беше достатъчно добра причина да развали настроението на потеглящите нагоре. И така, жадна за приключения, нашата скромна 15-членна група пое по пътищата неведоми, оставяйки се в ръцете на планината.
Целта за деня е скалният красавец – Муратов връх. Поемаме към него бодри, свежи и заредени с енергия. В началото срещаме рекичка, зад която започват да се разкриват внушителните Пирински гледки. Не след дълго достигаме чудна поляна за кратка почивка, сгушена до Муратово езеро. То лежи в северозападната част на Бъндеришкия циркус, на 2230 метра надморска височина, разкривайки живописни гледки към югозападните склонове на Тодорин връх – 2746 м. и Василашки чукар – 2615 м.
След кратка, но зареждаща почивка продължаваме напред към върха. За не повече от 3 часа от хижа Вихрен, достигаме до гранитения гигант на име Муратов връх. Гордо възвисен на височина 2669 метра, се издига на югозапад от Хвойнати връх и на северозапад от скалистия хребет Дончови караули. Върхът е остър и скалист с форма на почти идеална четиристенна пирамида, а склоновете му са доста стръмни и леко зловещи, но изумителни.
Острият муратов вятър, който ни посрещна на върха, бързо ни прикани да се отправим по пътя надолу. И за да не е еднообразно връщането ни, поемаме по друг маршрут навръщане към хижа Вихрен. Малко по-дълъг и предизвикателен, но значително по-неописуем и завладяващ. Започваме да слизаме и се озоваваме във Влахенския превал – гранитена седловина в Северен Пирин, сгушена между Хвойнати връх от север и Муратов – от югозапад.
Изведнъж пред нас се разкрива красотата на поредноро чаровно езерце – голямото Влахинско езеро. Тук нашето приключение започва да става по-интересно, тъй като пред нас се изпречват доста стръмни, тесни и трудно проходими склонове. Адреналинът за пишман планинари като (повечето от) нас се покачва, но Пиринският чар компенсира многократно.
Продълажаваме напред с пълна газ, защото ни очаква още един връх за деня – Овинати връх. По-известен като Хвойнати връх, той е величествено разстлан на Главното било между върховете Вихрен и Муратов. Висок 2635 м. и изграден е от гранити, името му идва от думата Овина, което на бански диалект значи хвойна. През върха не минават маркирани пътеки, но въпреки това може да бъде изкачен по трасирани с каменни пирамиди пътеки.
След връх Овинани, лека-полека поемаме обратно към хижата, защото денят напредва. Върхът се свързва с Вихрен през Кабата – тревистата седловина между върховете Вихрен и Овинани, разположена на около 2620 м.н.в. Оттук насетне ни чака само спускане. Коленете вече ми крещят бесни, но сърцето и душата ми благодарят горещо.
По залез стигаме хижата, уморени физически, но заредени емоционално. Хапваме по вкусна супа, наслаждаваме се на сладки приказки с останалите планинарски чада и се отдаваме на сладък сън.
А на сутрина, Вихрен ни зове! Да идеш на Вихрен през август, е като да идеш на кръчма в петък. За съжаление, пренаселеността и задръстванията по пътеките нагоре не са най-приятното изживяване на света, но нямаме право на глас. Пирин кани всички и има любов за всеки от нас.
Поемаме към Пиринския първенец по класическия маршрут, като почти през цялото време се движим по криволичеща между храсти и морени пътека с постоянен наклон. Минаваме през познатата ни вече седловина Кабата и за по-малко от 3 часа сме на 2914 метра щастие.
Трети по височина на Балканите след Мусала (2925 м.) и Митикас (2917 м.), Вихрен величествено се издига в северния дял на Пирин на главното между връх Кутело (на северозапад) и Хвойнати връх (на югоизток). С тези два върха го свързват седловините Премката (2610 м) на север и Кабата (2535 м) на юг. Ако го погледнеш от Банско Вихрен прилича на пресечена пирамида, а от юг – на четиристенна пирамида.
Скалите, които изграждат Вихрен, са мрамори, които не задържат вода и заради това в целия район около върха няма реки или езера. До 1942 г. се нарича Елтепе – връх на бурите,а в днешни дни това име носи малък заслон в подножието на върха.
На слизане от върха чух как един татко разказва на малкото си момченце легенда за Вихрен. Преди много години планината Олимп се ядосала, че Пирин има по-висок и първенец и изпратила към Вихрен светкавици, които го направили по-нисък от Митикас. Светкавиците, издълбали дупки в Пирина, но му дали заряд и енергия, които не могат да се сравнят с тези в Олимп.
Потегляме надолу заредени и ощастливени. Доволни от двудневното Пиринско приключение и докоснали се до величието на върховете – Муратов, Хвойнати и Вихрен 🙂
Piralkova Travels 