4 февруари. Понеделник сутрин, 7:28 часа. Докато средностатистическият българин изпива второто си кафе, изричайки поредната псувня и кисел тръгва на работа без грам желание, трима българи са в Акаба, Йордания, на неестествените за зимата (която до вчера ги е гърчила в България) 26 градуса по целзий.
Та тези тримцата оправят раниците си в просъница, а мургавият таксиметров шофьор от йордански произход ги чака пред хотела с екзотичното име „Барака де Акаба“.
Поздравяваме уверено нашия шофьор със „Салям алейкум“, защото като деца сме гледали сапунения сериал “Клонинг“ и без никакви очаквания за предстоящия ден се качваме в лъскавото зелено такси, което ще ни отведе в пустинята Уади Рум. Това, което знаем за нея е единствено, че името й значи Лунна долина. Пиралкова вече е нощувала в Сахара и си казва наум „Какво толкова може една пустиня да е по-различна от друга?“, но се оказва в голяма заблуда. Уади Рум се оказва значително по-впечатляваща.
Таксито излиза от града и спира на бензиностанция. Шофьорът ни черпи по едно йорданско кафе, което заради подправката, която му слагат има вкус на прах за пране, но ние от куртоазия се усмихваме и преглъщаме сякаш пием евтина водка с развален компот. След по-малко от час стигаме селото преди пустинята. Там ни очаква баш шефът, който взима парата и разпределя кой какво ще прави. Настанява ни в малка стаичка и ни приканва да седнем на земята. Предлага чай, но първо на кавалера в нашата скромна компанийка, защото жените хич не ги бригат за сливи в тая държава. Мъжете са важни и т‘ва си е!
След вкусния чай е време за езда на камили. Излизаме навън, където ни чакат впрегнати три камилки – една голяма мъжка отпред, която ще води и две по-малки и незначителни отзад. И тук йерархията между половете оказва осезаемо влияние.
Тръгваме ударно и се отдаваме на едночасова езда, която е своеобразен мост между селото и пустинята, между градското и дивото, между устроеното от човека и докоснатото от природата. По лицата ни загадъчно се прокрадват усмивки, но от онея истинските, непринудените, чистите, които не лъжат и не казват нищо друго освен: „щастлив съм, че съм жив и че съм тук и те т‘ва си е“.
А приключението тепърва започва. Слизаме от камилите, за да им кажем чао и да се запознаем с нашия спътник за деня. Гидът, който цял ден ще ни развежда с джип из пустинята – 21-годишният бедуин Абдуллах. Толкова чисто, добродушно и искрено създание, неосквернено от пошлостта на големия град и неопетнено от порочността на модерния свят. Истински, топъл, уютен и добър, той превърна деня ни в същинска приказка. Смяхме се от сърце, танцувахме Despasito, пяхме песни на Ed Sheeran и споделяхме едни на други за световете си.
Абдуллах ни разведе из пустинята и ни показа безброй интересни места и впечатляващи гледки, които трудно могат да се опишат. Но лесно могат да се почувстват ако си там. Запозна ни със семейството си, което прекарва голяма част от времето си в пустинята, живеейки в палатков лагер. Около палатките щъкаха кокошки и кози, а за обяд ни гостиха манджа, риба, хумус и козе сирене.
Никога не ще забравя измъчените лица на тези хора, които тежките условия в тоя пустиняк с всичкия вятър и пек бяха състарили с по 20 години. Но най-запомнящи се бяха двете сестри на нашия гид. 12 и 14-годишни момичета, вече забулени, чиито ръце трепереха докато ни ги подаваха, за да се здрависаме, а погледите им дори не смееха да се срещнат с нашите.
А когато се качихме на джипката нещо в нас се преобърна. Колата затрака бясно, разтресе целите ни телеса и ни понесе в едно бурно пътешествие, което цял ден разкриваше пред нас неописуеми скалисти гледки, пясъчни дюни и червеникави поля, които ни оставяха безмълвни.
Но думи не ни трябваха, защото важни бяха чувствата, които изпитвахме – усещане за пълно щастие и безкрайна свобода, която никой не може да ти отнеме. Дъхоспиращо влюбване в живота, който сякаш виждаш за пръв път. Пълно пречистване от негативното и сливане с природата. Слънцето гали лицата ни, а вятърът леко разрошва косите ни. Очите ни се изпълват със свобода, а сърцата – с любов. Към живота. Оня, който трябва да се живее пътувайки, а не робувайки. Тук и сега. Диво и първично. По пустински.
Piralkova Travels 