Село Милкьовци – трънски рай с дивашка природа

А как обичам местата, които винаги ти навяват спомен. От ония хубавите, докосващите. Спомени, които ти носят сладкия дъх на детството и прокрадват сладка усмивка на лицето ти. Места емоции, които ти напомнят прекрасни случки и те карат да ги изживееш наново. Само с едно нежно затваряне на очите.

Такова райско кътче за мен е моето малко селце, носещо екзотичното име Милкьовци. Сгушено в Трънските прегръдки, заобиколено от величествената клисура, то се крие срамежливо, удавено в зеленината и красотата на Западна България.

Дивашка, девствена природа, която те оставя без дъх от изумление. Естествена, непринудена, недокосната от човека, но докосната от Бога. Висока трева до колене, задушаващо чист въздух, неописуемо привлекателни скалисти гледки. И всичко това в изумителната симбиоза на селското очарование.

Милкьовци е тишина и спокойствие и почивка. То е сливане с природата и с теб самия. Пълна синхрония с…всичко. То е мил спомен от отдавна отминалото детство, но и приятно усещане за безвремие, което те кара да забравиш, че съществуват понятия като час, ден и седмица. Милкьовци е място енергия, което те зарежда както зарядното телефона. То е приказка, която ти припомня, че има смисъл да живееш, защото природата е ти и ти си нея.

Милкьовци е слънчевото утро, в което пиеш чай на терасата в двора и слушаш звука на Тихото. То е вкусната закуска на Баба, чийто аромат те е накарал да се събудиш от сладкия си сън. То е освежаващата разходка сред скалистите гледки и боровите красоти, които те заобикалят отвсякъде. То е да идеш на паша и да лежиш на поляната, отдаден на безвремие препичайки се на слънце. То е мил разговор с баба Лена или дядо Коко, които си срещнал на разбитата неасфалтирана улица и случайно си заговорил.

Милкьовци се намира в подножието на планината Копран, на 77 км от София и на 14 км от Трън. През него минава река Луда Яна, която по-късно се влива в река Ерма близо до Трънското ждрело. В планините край селото има много залежи на злато и богата растителност. Заобиколено е от вековни букови гори и бистри извори. Природата му е наистина омайваща, грабваща и пленителна.

По мои сметки постоянните жители на Милкьовци са не повече от 11, като лятото, разбира се, бройката им се увеличава. Магазин в селото няма, но два пъти седмично, малко бяло бусче баничарка идва от Трън да кара стоки от първа необходимост тип хляб, яйца, сирене и класическите кренвирши, локуми и сухи пасти. А за бабите това е събитието на деня, което се чака с голямо нетърпение. Обхват в селото няма почти никъде, но той не ти и трябва. Там отиваш, за да се откъснеш от града и да се слееш с природата.

Въпреки че Милкьовци не е особено голямо, то е разделено на няколко махали, носещи имена на родовете в селото: Лъжлини, Пенгярски, Гарванци, Митарови, Златкови, Самарджийски, Чорбаджийски, Голубови и разбира се нашата махала – Джонини. И сега, може би, е моментът да вмъкна каква, аджеба, е моята връзка с това китно селце. Моята баба по майчина линия, носеща интересното име Гюргена Паунова е родом Милкьовчанка. Та оттам тръгва трънският ми корен и пуска примката на любовта ми към тоя неземен (к)рай.

Произходът на името Милкьовци идва от личното име Милкьо с омекчаване, характерно за тамошния говор. Милко от своя страна е пожелателно име, образувано от прилагателното мил или глагола милея с пожелания да бъдат хората мили, да милеят за нещо или някого. В селото кмет и кметство вече няма, училище също, но една малка църквичка се крие на малко възвишение до гробището. Храмът носи името „Възнесение Господне“ и доколкото чух последно ключът за него държат някакви хора, които живеят в близост до него.

Едно от най-нетипичните за всяко село неща е, че няма истинско голямо стадо животни. За щастие тук идва на помощ най-емблематичният персонаж за Милкьовци – Бай Иван. 84-годишният бивш кмет на селото, който впечатлява с живия си дух и добрата си душа още при първа среща. Той стопанисва мини стадо от 5 овце, друго от 7 кози и отделно има 3 прекрасни коня. Всеки ден се грижи за тях, въпреки че му е трудно да се придвижва, но спокойствието и уютът, които този човек излъчва са просто безбрежни.

Милкьовци носи спомена от детството, което ни напомня за безкрайните игри по баирите и горите, тичането и търкалянето по поляните, вечерите, отдадени на криеница. То е глътката свеж въздух, която поемаме, за да си припомним колко е сладък вкусът на живота. То е безумната тишина и спокойствие, в чиито прегръдки се давим, но не искаме да ни спасяват. То е дивашката девствена природа, която ни привлича първично. То е всичко, от което имаш нужда, за да се (пре)заредиш и да бъдеш едно със себе си, едно с природата, едно с корена си.