Да посетиш държава от третия свят си е същинско чудо, особено когато самолетният ти билет дотам е бил на скромната цена от 75 български лева в двете посоки. А Йордания като опция винаги ми е звучала някак твърде далечна и прекалено екзотична, дори недостижима за моите стандарти. Но ето, че наброих 75 пари, хванах самолета и вече бях на арабска почва готова за нови приключения.
Но къде, аджеба, попадна Пиралкова? Хашемитското кралство Йордания, наричано за кратко Йордания, е държава в Близкия изток, което граничи със Сирия на север, с Ирак на североизток, със Саудитска Арабия на изток и юг, и с Израел и Западния бряг на запад. Заедно с Израел има граници по брега на залива Акаба и Мъртво море. Сравнително модерна държава е в сравнение с други арабски страни, а йорданското общество е предимно урбанизирано.
А да идеш до Йордания без да видиш Петра е като да отидеш до морето и да не ядеш царевица на плажа. За това закупихме Jordan pass за 200 лева и се отправихме на пътешествие. За превоз, заложихме, разбира се на любимия ни таксиметров шофьор Мохамед, който след като още първия ден ни закара по случайност от летището до хотела, стана наш пръв приятел и личен шофьор за цялото ни Йорданско приключение.
А за тези от вас, които се чудят какво е това чудо Петра – ето малко информацийка. Петра е древен град в днешна Йордания и столица на набатеите. Разположен е в естествено укрепената планинска долина Вади Муса или „Долината на Мойсей“ на източния склон на Уади Араба, на кръстопътя на главните търговски маршрути – към Газа на запад, Бостра и Дамаск на север, Ейлат на Червено море и Персийския залив от другата страна на пустинята.
Бил е непознат на западния свят в продължение на стотици години, но после розовочервеникавият град процъфтява като важна точка от древните търговски маршрути. Сгушен между високи планини и достъпен през тясно дефиле, забележителните му, изсечени в скалите сгради са запазени непокътнати. От 6 декември 1985 Петра е включена Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и днес определено е една от най-посещаваните туристически атракции в цял свят. И има защо.
Драги читатели, извинете ме за неучтивостта, сигурно се питате кои сме тези „ние“ – в това екзотично арабско пътешествие Пиралкова бе съпроводена от сладкодумната русокоса блогърка Лени и духовития инструктор по шофиране Страхо, тримата които формирахме страхотно чудновата комбинация от шопски хумор и македонски чар.
Та, преди да се насладим на Петра обаче, съдбата ни постави пред вълнуващо предизвикателство. Още с влизането в града, ни посрещнаха група съмнителни мургави араби, които ни предлагаха разходка с магарета, твърдейки, че е безплатно. Аз, разбира се, не им се вързах, но докато кажа на спътниците си каква е ситуацията, те вече бяха обяздили четириногите и се наслаждаваха на ездата. Нямах никакъв избор и яхнах своето магаре и аз.
На слизане, заплатихме в долари с яко пазарлък магарешката езда и тогава стана к‘вото стана. Появи се ТОЙ. Арабската версия на българския АЗИС.
И ни предложи да ни заведе до мястото, което търсехме. Беше като дар от Бога. Правилният човек, на правилното място, в точния момент. И очаквахме всеки момент да запее „Ледена кралица“, разбира се.
Почувствахме се като у дома си, защото човекът наистина много ни напомни на наш Азис и без много да му мислим, тръгнахме по дире му. Дотук добре. Градът обаче остана отляво, а ние вървяхме вся по-надясно. Започнахме да изкачваме някакъв хълм, после денивелацията се увеличи. Скоростта на водачът ни се забърза, а температурата на въздуха стремглаво нарастна. Колкото повече вървяхме, толкова повече се отдалечавахме от Петра.
И изведнъж се озовахме на една скала… над едно дере…където уж бил сниман филмът Индиана Джоунс. Продължаваме напред. Потта се лее по лицата ни, горчиво съжаляваме за голямото количество погълнати захарни изделия последните месеци, но продължаваме напред без да се отказваме.
И ето! Изведнъж агонията свършва изкачването спира и започваме да вървим по една поляна…по-скоро пустиня. Абе не знам какво беше, вече халюцинирах от жегата. И накрая достигнахме нея. Пещерата на спасението. Там ни чакаха две баби. Почерпиха ни чай. Уж безплатно. После трябваше да си купим накити. А на мен ми беше толкова горещо, че докато вадех банкнотата я скъсах. Те се развикаха, но в крайна сметка я приеха.
Тръгваме си от пещерата. Азис казва: „Goodbye my friends, give me my money!’’ и ни представя своя колега, който ще ни поеме оттук насетне. 9-годишно пъргаво момченце. Жилаво, мамата си джаса, като удари една крачка, подскача, а ние като лелки и чичковци се тътрим след него – едвам го догонваме. Преведе ни през някакво дере, то не бяха скали, клони, шубраци, ама нали съм планинарка, справих са на ниво – няма да излагаме планинарската гилдия!
И най-сетне стигнахме заветното място, което търсехме. Трябваше да платим и на малкото Тарзанче. А после и на хората, които ни снимаха. Като цяло в Петра за всичко се плаща, да си знаете. Няма тън, мън.
И после започна едно обикаляне из града и неговите забележителности – гробницата, Амфитеатъра и съкровищницата на фараона, но жегата беше толкова непоносима, че мисля, че слънчасах и ме удари в главата и по едно време виждах едни и същи колони, а земята сякаш се въртеше и искаше да ме погълне. Тогава решихме, че е по-добре да си тръгваме обратно към Акаба. А и таксиметровият шофьор Мохамед седеше вече 7 часа в колата да ни чака да се разходим.
На връщане минахме през La siq, което представлява тунел, дълъг около километър и половина, който е издълбан в скала и изглежда адски впечатляващо. С две думи – Петра е място, което си заслужава да се види, а ако попаднете там – оглеждайте се за Азис и се пазете от него 😉
Piralkova Travels 