Да пътуваш с кола определено има доста предимства пред влаковете и рейсовете. Не бързаш да ги гониш, когато тръгват. Не се притесняваш, че може да ги изпуснеш, ако закъснееш. Можеш да спреш колата, за цигара или тоалетна, когато си решиш. Но…едно мъничко но. Ако не си шофьор или пък са ти подари книжката, рядко ти се налага да пътуваш с кола. За щастие, обаче, на помощ ни идва споделеното пътуване.Нещо напълно непонятно за връстниците на родителите ми, които дори не подозират, че лудата им дъщеря се вози с непознати из цялата страна, без изобщо да й пука. Всъщност…не само в страната, но това е отделен въпрос.
Та, по същество! Споделеното пътуване нашумя в родна България последните години, тъй като все повече хора имат нужда от бърз и навременен превоз от точка А до точка Б, по (кажи-речи) всяко време на денонощието. Създадоха се много фейсбук групи от типа „Пътувам София-Пловдив“, където всеки търсещ или предлагащ превоз може да публикува. Например Теододосий от Пловдив, студент втори курс „Агрономство“ в Лесотехническия университет, родом от Пловдив, се прибира в петък вечер при мама да вземе малко туршии и зарзават за през седмицата. Та, левентът пише обява в групата: „Пътувам София-Пловдив около 18:00 часа. Тръгвам от Студентски град. 3 свободни места. Без любимци в колата. Пишете на лично.“ Оттам всеки, който види обявата и тя представлява интерес за него, му пише съобщение и нещата се уреждат бързо и безпроблемно.
Дотук добре. Цените обикновено са фиксирани. Като, питай ме Боже, нямам представа как се е случило във времето. Пловдив-София върви около 7 лева, София-Бургас – 20, а София-Петрич – 15. Всъщност споделеното пътуване има много преимущества. За начало – поглеждаш обявите и след 2 часа вече пътуваш. Стигаш по-бързо, отколкото ако си с влак или автобус. Да не говорим, че и е малко по-евтинко. Можеш да спреш за почивка, когато помолиш шофьора. И най-важното – срещаш колоритни и интересни персони по пътя, с които споделяте истории и черпите опит един от друг.
Но, да си дойдем на думата! Признавам, че цената, която си плащаш, за да се насладиш на всички гореизброени плюсове е доста голяма. И това, деца, тук е метафора. Защото никога не знаеш на какви особняци и чудаци ще попаднеш в колата. Там, на пътя, където ми се иска всичко да е едно безкрайно приключение, изпълнено с усмивки и положителни емоции. Затова ще ви разкажа…за най-нелепите си споделени пътувания, през които преминах в последните години. Пък вие сами си вадете изводите.
Номер 1 – София – Пловдив с чалга фурията Мима
За нищо на света не бих заменила това запомнящо се пътуване! Бяхме само аз и 20-годишната Мима. Когато я видях, за малко не се пръснах от смях, но нали съм широкоскроена – не съдя хората по опаковката. Мима беше инвестирала приходите ми за няколко години, за да сложи силикон в устните, гърдите и задните си части. Беше се погрижила да изпробва всички козметични и разкрасителни процедури, които се предлагат в България. Като започнем от ботукс и хуалурон вустните и завършим с екстеншъни в косата и микроблейдинг на веждите. Беше се нагримирала сякаш отиваме на участие на Преслава в 33, а облеклото й беше повече от провокативно.
Но аз приех Мима каквато е и се качих в малкото й голфче, с което щеше да ме откара до Пловдив. В количката й ме посрещна малкият й Булдог, който трябваше да държа в скута си по време на пътуването, докато кучето не спираше да ме дере и обсипва с лиги. Но това ми беше най-малкият проблем. Мисля, че шофьоркста книжка на Мима й беше подарена повече, отколкото моята, защото шофьорските й умения бяха доста жалостиви. Завоите ги взимаше повече от рязко, като набиваше спирачки с кучето се удряхме в жабката, а пътните знаци ги нямаше за нищо.
Истинският екшън започна, когато се качихме на магистралата и Мима реши, че е състезател, който ще изпреварва всеки, който й се изпречи на пътя. Около 3 пъти бяхме на косъм да се размажем в камиони, а шофьорите на колите, с които се разминавахме не спираха да ни свирят и да ни размятат средни пръсти. Това, разбита се, доста разпалваше моята Мимка, която започваше да крещи и да ги обсипва с неприлични думи. Кулминацията дойде в бензиностанцията, на която спряхме да заредим, когато Мима се скара с касиерката, защото била цитирам „мръсна селянка“. Ох, Миме…благодаря ти, че ме закара жива и дано някой ден се научиш да шофираш, мила!
Номер 2 – София – Варна с рокера-чалгар
Ето това пътуване беше повече от колоритно! Пътниците в колата бяхме 4 дами – аз, жената, която работеше на място с детектор на лъжата, момичето, което отиваше да види новородената си племенница и дамата, която отиваше да се напие на моминско парти във Варна. Наш шофьор беше 2-метровият рокер с дълга къдрава коса, който ни гледаше лошо от самото начало. Тъй като пътуването ни продължи над 5 часа, нямаше как да минем без да си говорим. Оттам жената от детектора на лъжата започна да ни разказва колко често ревниви съпрузи плащат по 500 лева, само за да разберат дали жена им им изневерява. Завърза се една дискусия за изневерите, за връзките и като цяло за човешките взаимноотношения, която бе озвучавана от Металика, Нирвана и AC/DC.
Всичко вървеше сравнително гладко, до момента в който фошьорът просто изкрещя, че не издържа повече така. Ние се спогледахме, мислейки си, че говори за нас. Все пак 4 жени…не млъкват – предполагам и на него не му е било лесно! Тогава мъжът спря колата и пусна радио Веселина. Каза, че му е омръзнало от този рок и е време за малко музика за душата. Контрастът беше доста голям, защото се започнаха едни мазни кючеци, едни маанета. Но щом му е на душа на човека – какво да го правим. Все пак – той е шофьорът!
Номер 3 – Карлсруе – Берлин с леля Гертрут и чичо Ханс
И за да видите, че споделеното пътуване не е само в България, ви отвеждам в Германия, където всъщност за първи път се сблъсках с това чудо. Там това се наричаше BLA BLA CAR и признавам си – просто изгарях от любопитство да видя какво ли е да се возиш с непознати. Намерих сайта, регистрирах се и уредих среща с Ханс Шефлер. Бях развълнувана, че ще ми се удаде възможност да упражня скромните си познания по немски, но когато видях колко остро ме гледат чичко Ханс и жена му – леля Гертрут – на бързо се отказах от идеята да водим сладки приказки по път за Берлин.
Пътуването се оказа 12 часа, тъй като двата града са на огромно разстояние един от друг. За това си казаха на ум: „Е, Пиралче – поне ще поспиш!“. Да, ама не! Семействво Шефлер се оказаха бесни фенове на аудио книгите. И то психо трилъри. Така – представете си аудио психо трилър. 12 часа. На немски. Увеличен докрай. Приятни сънища, Пиралче! Не знам как тези хора не ме отказаха от идеята за споделено пътуване в бъдеще. Но все пак в сърцето ми остава един благ спомен дори за това странно немско пътешествие.
Е, дали съм мазохист, че си причинявам тези пътувания – може би да. Дали ще ги забравя някога – със сигурност не. Но за Бога, приятели – пътувайте, пътувайте! Както и да е, когато и да е, с когото и да е. Защото всяко пътешествие ще ви донесе неописуеми емоции и незабравизим спомени, макар и примесени с щипка нелепост и доза абсурд.
Piralkova Travels 