Американско лято

Или какво е да осъществиш американската мечта

            Когато заминах сама за Щатите, без да знам къде точно отивам и разполагайки със страхотната сума от 100 долара, не очаквах какво може да ми се случи там. А днес – 4 години по-късно, просто не вярвам на нищо, от което ми се случи тогава. За начало трябваше да живея с още 3 момичета – една българска и две македонки. Дотук добре. Но къде? В мазето на къща, която се намира сред гората, в близост до селото, където работихме. В стаичката ни имаше 2 двуетажни легла, скрин и…май това беше. Нямаше прозорци, а влагата беше безумно голяма. Банята често протичаше и водата идваше в стаята ни. Имахме за домашни любимци няколко паяка и за да е пълно щастието – момичетата се прибираха адски късно от купони и светваха, за да се оправят, докато си говорят с висок глас една на друга. Междувременно 100-те ми долара бяха на привършване, съответно нямаше как да си плащам наема. Затова предложих да хазяина да върша някаква работа по дома в замяна. Той се съгласи и започна едно чистене, сваляне на тапети и градинарстване, когато не съм на основната си работа.

            Реших, че не може повече така да продължават нещата и отидох на помоля една жена за помощ. Баба Сандра беше хазяйка на един друг българин, който живееше близо до нас. Сандра каза, че ще уреди нещата и да не се притеснявам. След 2 часа дойде с голямата си бяла джипка пред нас и започна да натиска клаксона като обезумяла. Закара ме до една къща на брега да Океана. Посрещнаха ни усмихнато възсрастно семейство, които ни поканиха да влезем. Къщата беше като по филмите – просторна, лъскава, поддържана, но същевремнно уютна и прекрасна. Заживях там – в прекрасното имение с гледка към морето и то напълно безплатно. Бабата и дядото не само не ми искаха наем, но и се грижеха за мен – готвеха ми, простираха ми, возеха ме с кола до банката и винаги ме канеха на масата с тях, когато внуците им се събираха. Това бяха аз за тях – един от внуците им. А те за мен – олицетворение на семейството като цяло. Уют, топлина и спокойствие.

            А за работата…така да се каже, пак всичко стана с магия! Тъй като на първата ми работа, където работех като детски аниматор, нямах достатъчно часове, реших да потърся втора – на помощ пак се притече баба Сандра, която ме препоръча на свой стар любовник , който пък притежаваше ресторант плюс единствения бар в селото ни. Човекът веднага ме взе на работа, като ми даваше всяка вечер по 1 безплатно ястие, вход в бара и едно питие. Освен това вечер след работа ме караше с пикапа си до вкъщи, понеже живеех на около 5 км оттам и не беше особено безопасно.

            И освен работата си като аниматор и тази като сервитьор, реших, че имам време и енергия за още, та започнах и като помощник-механик в магазин за колелета. Там беше толкова приказно и приятно, че само като се сетя, ми се стопля сърцето.  Целият екип бяха само американци, но ме приемаха като една от тях. Незабравими са моментите, в които Джон механикът захвърляше инструментите, грабваше китарата и казваше: „It’s show time!”. Както и тези, когато собственикът Дани ми отчупваше половината от сандвича си с думите: „За теб, дете мое! Ти вече си ми дъщеря.“

            В Америка попаднах и на доста интересна практика – група доброволци, членуващи в Църквата, организираха ежеседмично веселби с игри, танци и хапване. Оттам можеше да участваш в томбола и дадено американско семейство да те покани на вечеря у тях. Аз, разбира се, се включих, защото ми беше адски интересно какво може да стане. А семейството, което ме черпи, ме посрещна с песен на Есил Дюран, казвайки в захлас: „Знаеш ли тая песен?“. Като за капак – в селцето, където живеех организираха множество безплатни събития за студенти – като например йога в църква. Доста страана, но любопитно интересна комбинация.

Но най-ударният ми спомен от престоя ми в Щатите ще бъда моята нелепа катастрофа с велосипед. Карах си аз на път за работа, когато един дядо с колело пред мен зави и се вряза в моето. За секунди паднах на асфалта и изгубих съзнание. За съжаление бях без каска (което е изцяло моя вина) и това доведе до комоцио. Освен ударената глава, имах пукнат лакът и множество натъртвания, рани и охлузвания по цялото тяло. От шок, не можех да си кажа дори името, а след няколко минути вече се возех в линейка, караща ме към най-близката болница на Кейп Код. По път ми дадоха ударна доза морфин, който за кратко притъпи болката. А мъченията дойдоха след това. За щастие се възстанових значително бързо и след около седмица се върнах на работа, макар и не напълно в кондиция.

А за десерт оставям най-колоритната личност, която срещнах в Америка – дядо Леслий. Той беше нещо като баща, дядо и ангел хранител за всички източноевропейски студенти, които бяха на бригата лято 2017. Бил идвал на Балканите преди години по работа и толкова се влюбил в нашата култура, че започнал да идва по нашите земи всяка година. Та, дядо Леслий постоянно ни носеше български кашкавали и сирена, та веднъж дори ни беше сготвил баница. Ей такива хора обичам! Хора слънца, хора сърца!

Спомняйки си всички тези случки, хора и места, се изпълвам цялата с любов към живота и желание за още и още пътешествия, които да ме оставят без думи от щастие и без дъх от обич към живота. Онзи там – на пътя, живия, див и разтърсващ живот с главно Ж!